Ето сега какво си мисля:
Вие сте успели да направите така, че вашите пациенти да имат идея за това как действа ума, какви трикове ни играе и колко обича илюзиите и най-вече те разбират, че ние не сме ума си, а имаме ума си - най-важното откритие! Вашите пациенти са много спокойни за това каква е разликата между ума и истинската същност - надеждата - невероятно! Вашите пациенти също са много откровени за това какъв дискомфорт иначе чувстват и могат да говорят за това свободно - ама истината:) Вашите пациенти имат мечти и съзнание за бъдеще - страхотно! Вашите пациенти са свръхсетивни за това как действат невидимите неща, те знаят, че онова, дето го пише в приказките е реалност - какво облекчение! Вашите пациенти държат вселената както костенурките в Тери Пратчет - ако ги няма тях, съвсем ще сме изгубени! Поздравявам и благодаря на всички, които са работили по това - най-големият подарък, който мога да получа за 2011-та! Желая ви да пазите сили, вяра и разбиране, каквито имате до момента! Страхотни сте! От сърце ви благодаря за това, което сте и всичко, което правите всеки ден!
С обич, Славка
Най-важният човек
Всеки път, когато отида в Адаптация имам чувството, че за 40 минути аз съм най-важният човек във вселената и ако ще и Земята да спре да се върти утре, проблемите, които имам днес си остават все толкова значими и неотложни за обсъждане. Не винаги е лесно да облека в думи това, което чувствам, а понякога да го направя може да бъде болезнено; не винаги чувам неща, които ми харесват.. .често се шегувам, че разделям света на Адаптация и всичко останало... Адаптация беше нещо като спасителен остров за корабокрушенец, какъвто бях аз. На никое друго място не съм се чувствала толкова зачитана и значима просто заради това, че аз съм аз. За пръв път за мен нямаше оценки, само разбиране, подкрепа, съчувствие, истинско присъствие, загриженост, но и обективност.. неща, без които човек загива. Колкото повече ходя, толкова повече се убеждавам колко много още ми остава да работя върху себе си. Но вече знам, че бурите не са толкова страшни, дори и корабът ми да вземе да се разбие пак. Знам, че си имам спасителен остров, и това ми дава надежда и сили да предприемам малко по-смели пътешествия по-надълбоко в океана на моите мисли, чувства, страхове, надежди и мечти, за да мога да управлявам живота си и да изживея всеки ден от него толкова щастлива и свободна, колкото ми позволяват собствените ми сили.
Т. Г. 24 г.
„Адаптация“ – път към себе си като към някой друг
Обичам всичко в тази чакалня – списанията, старинната кахлена печка, създаваща домашен уют, полуотворената врата към кабинета с портрета на Фройд, табелката „сесия, моля не влизайте“. Тук вещите отдавна са се превърнали в част от вътрешния ми свят, по тях са утаени безброй мои моменти на гняв, отчаяние и съмнение, отблясват спомени за малки победи и удовлетворение, пробягват образи на срам, вина и колебания. В „Адаптация“ идвам от близо пет години, първоначално заради семеен проблем, постепенно – за да открия себе си, която, оказва се, съвсем не познавам, както твърдях с категорична убеденост. За да се докосна до теми от своя живот, които преди старателно избягвах, а днес разбирам все по-добре и това ми помага да общувам с по-малко тревожност и страх. В чакалнята срещам всякакви хора. Някои мълчаливо напрегнати и някак примирено замислено чакат реда си, други четат привидно задълбочено модни списания, трети угрижено или нервно крачат напред-назад, задушавани от безпокойство. Повечето са нетърпеливи да се скрият в кабинета на терапевта. Вероятно се чувстват уязвими в непривичната роля на пациенти, извън обичайната самоувереност на самостоятелни и „силни“ личности – такива, каквито постоянно се очаква да бъдем. „Ваня, заповядай”... След тези думи сърцето ми винаги забива ускорено и предварително определените за обсъждане теми се разбъркват в накъсани преживявания, отделни мисли и впечатления, които изведнъж ми се струват незначителни, мъчителни и неясни. Докато трае мимолетната паника, напускам чакалнята и бързо влизам в кабинета. Сядам в „моето“ кожено черно кресло, което поема тялото ми и го приласкава приятелски. Оглеждам се, за да проверя дали всичко е на мястото си – картините, картичката с катедралата в Милано, порцелановите фигурки по перваза, книгите в библиотеката, приглушената светлина на лампата, часовникът. Сесията започва. Тук разказвам миналото на живота си – такъв, какъвто го помня, и споделям настоящето – такова, каквото ме угнетява, радва или вдъхновява. Стаята за терапия е моето вътреутробно защитено пространство, в което се уча да различавам и назовавам чувствата си, за да мога след това да изляза навън и да правя наново първите си крачки в света, без там да е толкова студено, самотно и неуютно както преди. Без да забравям, че ако залитна, има една ръка, на която мога да се опра. Но усилието да се изправя ще трябва да положа аз. Тук давам и получавам доверие, плача и се гневя, но също размислям, тъгувам и мълча, разбирайки постепенно, че всъщност „адаптацията“ не започва с чакалнята и не остава зад затворената врата на кабинета. Тя е постоянният подтик да опознавам, изпробвам и признавам своите граници в болезнената, но необходима среща с другите и със себе си като някой друг – един обикновен, но все пак интересен по своему човек, когото с годините се научих да не презирам, а да приемам и ценя.
